ВИК

Горчива болка ме гори —
Не дава ми покой.
През ден и нощ, в съня дори
Духът разпъва мой.

Тя жива е и ходи с мен
И следва ме безспир.
О, няма вече светъл ден,
И няма вече мир!

У ноктите на Луцифер
Душата ми чезней.
И няма помощ нито цяр,
Ни слънце да огрей.

Затуй макар дори у ад,
От дъното му чак,
Ще викам аз Христа – мой брат –
Дори до Бога пак.

Ще чуе мене Божий син,
И грабне ли ме той.
И ангелския светъл чин
Отново ще е мой.

10.XI. 1931.

ИГЛА

Ако ли някой приятел
Дойде и каже: „Ела,
Аз съм на щастие сеятел,
Давам ти злато с кола.

Та си направи палати,
Приказни царски дворци.
Дни си нареждай благати
С гости, свирачи, певци.

Щедро на бедни раздавай:
Дрехи, злато и храна.
Домове, църкви дарявай –
Би щеш прочута стана.

Тебе народа ще Хвали!
„Пресвета" ще ти рече,
Име ти впише в скрижали
и у история втъче.

Няма да стъпваш с нозете
Таз клета грешна земя.
Тебе ще носят ръцете,
Що си дарила сама.

Мигом ще сбера аз сила
И като млади телец,
Който по гордата Рила
Бяга от стършел жилец.

Тъй ще затичам кат хала,
Скокна ще преко дарът.
Негде далече бих спряла,
Гдето ми види гледът.

Бягам ще, бягам далече;
Що ми е тая кола?
Що ми е злато, човече?
Дигай си тая бела!

Ето отбодвам иглата
В дреха ми се бели конец
Дар що ми даде Ръката
Бях още слаб младенец.

Тя ми е мъничка, здрава,
Кована чисто злато;
Чудна си има направа,
Служи ми всяко място.

Влезна ли в някоя къща,
Бодна ли с тази игла,
Има тя сила могъща:
Пъди неволи, тегла.

Тя се на хлебец обръща,
Плодове, мляко и мед.
Сълзите в песни превръща
Пътя отваря ми вред.

11 XI. 1931.

МЛАДЕЖЪТ

На Димитър Григ

Тя.
Момко, момко, млади мили,
Що си с клюмнала глава?
Що си толкова унили
И ме гледаш без слова?

И лице ти пребледняло,
Няма в него младостта
И у твойто нужно тяло,
Вгнездила се старостта.

Той.
Ах, не мога ти разкрия;
Аз съм сиротно дете.
Исках аз да се убия,
Че живота ме не ще.

Често гладен, гол пътувам,
Сам самичък без подслон.
Плача горко и тъгувам
Сам си слушам моя стон.

Тя.
Ти си млада, волна птица –
Имаш хубаво чело,
Имаш хубава душица
С крепко още си тело.

Изправи си ти главата,
Изпъни гърди напред.
Да не ти рече тълпата:
„Този е нещастен клет".

Той.
Но кажи ми, без парици,
Може ли живя човек?
Често няма ни трошици,
Да заглуши глад не лек.

Слагах си въжето вече, –
Лошо имам аз сърце.
И грехът ме в кал повлече
Нямам чисти аз ръце.

Тя.
Но света е пак красиви
Има благ и нежен Бог;
Викай Него Милостиви;
Казвай често сладки слог.

Той.
Него аз не ща да зная,
Той за мен е тъй голям!
Той царува си у рая,
И владетел си е там.

Тук е царство на лъжата –
Никой брата не милей.
Всяк оставен на съдбата,
Вятъра да го отвей.

Никой ми не чува стона –
Моят глад и голота.
Бог царува си на трона –
Ази просяк на света.

Тя.
Ти говориш право, милий,
Но у твоето сърце
Дремят още много сили;
В твоя ум, снага, ръце.

Не оставяй да погине
Твоят хубав млад живот!
И безгласно да измине,
Без да имаш някой плод.

Той.
Но какво да правя, кажи,
Сал самин на този свят,
Нещо ново ми покажи,
Ти си млад, добър поет.

Момко мили, чуй, просвета!
Влез в училище, учи;
Туй нашепва ти поета,
Веч на халост не плачи.

Само този, що радее,
Ще намери мир, любов.
Него слънцето ще греее,
Бога ще познае нов.

Той.
Ето взимам вече книга,
Нека мра, но ученик!
И тъма от мен се вдига —
Виждам чист и мил светлик.

Няма студ, ни дрипи вече,
Хубав е за мен света.
Нежни струи отдалече
Къпят ме със чистота.

Тя.
Ще се видим ний отново,
Ти възкръснал и учен
И със име светло, ново,
По-герой да си от мен.

12. XI. 1931 г.